Набуко е проект, в който по 16,7% имат компаниите RWE (Германия), OMV (Австрия), MOL (Унгария), Botas (Турция), Български енергиен холдинг и Transgaz (Румъния). Ползва се с подкрепата на Европейската комисия и на правителствата на Германия и САЩ, като идеята е да пренася 31 млрд. куб.м. природен газ от Каспийския регион и Близкия изток през Турция за Европа. До скоро окончателното инвестиционно решение се очакваше през 2011-а, началото на изграждането – през 2012-а, а пускането в експлоатация – през 2015г. Сроковете обаче бяха изместени напред във времето и към момента най-оптимистичните очаквания за въвеждане в експлоатация на тръбата е 2017г.
Южен поток е проект на Газпром и италианската ENI, като през 2011г. предстои присъединяване на френския гигант EdF. В началото на април 15% от проекта придоби компанията Wintershall, която е дъщерна на немския гигант BASF. Това може да бъде тълкувано и като опит за разбиване на досегашната „монолитна позиция” на Германия по отношение на проекта. Пак в тази посока може да се разглежда и проявеният от Е.ОН интерес към участие в проекта. Тръбата пресича Черно море и територията на България, след което се разклонява на два лъча. Единият е на юг – през Гърция за Италия, а вторият е на север – през Сърбия и Унгария за Австрия с разклонения през Хърватска и Словения. Целта е да се стигне до годишни доставки от 63 млрд. куб.м. природен газ за европейския пазар. И тук се очакваше започване на строителните работи през 2012-а и първи доставки през 2015г. Тези планове обаче също търпят промени. Най-значимата е, че вече се коментира и вариант, който изключва полагане на тръба по дъното на Черно море. Алтернативата е изграждане на инсталация за втечнен газ на руското Черноморско крайбрежие и транспортирането на суровината с кораби. Тази опция се разглежда особено активни през последните месеци.
Надежди се възлагат на доставки от Азербайджан, страната, предвидена като основен източник на газ за Набуко. Големият фактор там обаче е консорциумът „Шах Дениз 2”, който разработва едноименното газово находище със залежи от трилион и половина куб.м. В консорциумът не участва никоя от страните, ангажирани с Набуко. Касае се за BP (с дял от 25.5%), за държавната норвежка компания Statoil (с дял 25.5%), за френската Total (с дял 10%), за руската LUKoil (с дял 10%), за азерската Socar (с дял 10%), за иранска компания (с дял 10%) и за турска компания (с дял 9%). Тоест от консорциума отсъстват компании като RWE, OMV, MOL, ангажирани с Набуко. Освен това Азербайджан вече продава суровина на Русия. През септември 2010г. беше подписан договор между Газпром и Socar, по силата на който Баку удвои количеството, продавано на Руската федерация до 2 млрд.куб.м. Азерите подават газ и към Иран.
Потенциален доставчик е и Туркменистан. Наскоро обаче страната подписа ново газово споразумение с Русия. Наред с това разработва и т.нар. проект TAPI (Trans-AfghanistanPipeline), който предвижда пренос на газ за Пакистан през Афганистан, и който е подкрепен финансово от Азиатската банка за развитие. В случая Туркменистан трябва да избира между различните проекти, тъй като годишното производство на страната е 67 млрд.куб.м., част от които са за собствена консумация, а друга част се продават на Русия.
От българска гледна точка развитието на Набуко също е в по-напреднал етап – вече е определен точен маршрут, който пресича 24 общини в 9 области на територията на страната ни.
Най-голямото предизвикателство пред Южен поток пък е отсечката по дъното на Черно море, чието изграждане може да доведе до проблеми от техническо и финансово естество. Проблем обаче могат да се окажат и част от регулациите на т.нар. Трети енергиен пакет на Европейския съюз, който влезе в сила на 03.03.2011г. В газовата си част Третият енергиен пакет включва един регламент и една директива, които ще бъдат разгледани подробно по-долу.
Един от въпросите, които се налагат, е дали двата газопровода биха могли да съществуват и функционират едновременно. Отговорът е по-скоро „да”. По-прецизният отговор е, че та са конкурентни, но не и взаимно изключващи се. Наистина, може да се стигне до ситуация, при която ще се води сериозно съревнование за достъп до природния газ (особено за този от Каспийския басейн), но двата проекта имат и други алтернативи на доставки. Така например Набуко би могъл да разчита на суровина и от Ирак, а защо не и от Иран при промяна на политическата обстановка и съответно на отношенията със САЩ. От друга страна Русия има готовност да пренасочи голяма част от газовите си потоци не през Украйна, а именно през Южен поток. Към момента 80% от руския газ за Европа се транзитира именно през украинска територия.
Финансирането също се оказва огромно предизвикателство, въпреки че по отношение на Набуко винаги е имало уверения в противното. Цената на всеки от двата газопровода уверено върви нагоре през годините и вече се коментират стойности от около 15 милиарда евро. Предимство за Набуко в случая е финансовия ангажимент на Европейския съюз и партньорите в проекта. От друга страна – Южен поток не разчита на пари на европейския данъкоплатец, а на този етап не се говори и за държавни гаранции.
По отношение на финансирането в случая на България са били коментирани ангажименти в размер на около 400 млн. евро за всеки от двата проекта, както и съотношение 30/70 между собствен и привлечен капитал. Създадени са съответно проектните компании „Набуко Газ Пайплайн България” ЕООД и „Южен поток България” АД. До момента са коментирани държавни гаранции по отношение на Набуко в размер на два милиарда евро. Разговори в тази посока са водени, като целта на България е Евростат да не отчита тези гаранции, за да не се стигне до евентуално намаляване на кредитния рейтинг на страната.
Специално по отношение на Южен поток с най-важна степен е въпросът, касаещ регулаторната рамка, и по-конкретно Третия енергиен пакет. Става дума по-точно за т.нар. Газова директива 2009/73/ЕО. Относим е и регламент № 715/2009 относно условията за достъп до газопреносната мрежа.
Основни идеи на Третия енергиен пакет е да има разделение (unbundling) между собствениците на суровината и собствениците на мрежите, както и даване на достъп до трети лица до газовата инфраструктура. В случая с Южен поток подобно изискване се явява заплаха за цялостния бизнес модел на проекта. Концепцията там е за единствен доставчик, който чрез смесените дружества в отделните страни по трасето има и определен контрол върху инфраструктурата. При евентуално даване на достъп на други доставчици до тръбата обаче, единственият доставчик (руската страна) очевидно търпи загуби и пропуснати ползи.
Все пак Директива 2009/73 дава и опция, при която Южен поток би могъл да изпълни европейските изисквания. Специално чл. 36 дава редица условия, при чието кумулативно наличие т.нар. „голяма газова инфраструктура” може да бъде освободена за определен период от изискването за unbundling между собствениците на суровината и собствениците на мрежите и съответно даване на достъп до трети лица до газовата инфраструктура. За тази цел едновременно 1. инвестицията следва да поощрява конкуренцията в газовите доставки и да повишава сигурността на доставките; 2. нивото на риска, свързан с инвестицията, трябва да е такова, че тя не би била направена, ако не се предостави освобождаване; 3. инфраструктурата следва да е собственост на лице, което е отделено поне по отношение на правната му форма от операторите, в чиито системи ще се изгражда тази инфраструктура; 4. трябва да се събират такси от ползвателите на тази инфраструктура; и 5. освобождаването не трябва да е във вреда на конкуренцията или на ефективното функциониране на вътрешния пазар за природен газ или на ефективното функциониране на регулираната система, към която се присъединява съответната инфраструктура.
Важно е да се отбележи също, че всички регулаторни органи от съответните държави-членки трябва да постигнат споразумение за освобождаване на въпросния инфраструктурен проект от изискванията на Третия енергиен пакет, за да може да бъде дадена „зелена светлина” на проекта. В крайна сметка обаче окончателното решение се взема от Европейската комисия. Всичко това в частност важи и за Южен поток и може да се окаже голямо регулаторно предизвикателство с геополитически последици.
Според директивата исканото освобождаване може да покрие и само част от въпросната инфраструктура, т.е. чисто хипотетично – да се разпростре само по отношение на единия от двата лъча на Южен поток. И това също е пример за геополитическото значение на определени нормативни актове и ролята на Европейската комисия в случая.
Формално юридически въпросът за разделението между собствениците на суровината и собствениците на инфраструктурата се решава с учредяване на националните компании в отделните държави по трасето на Южен поток, които ще притежават съответните участъци от тръбата. Другият въпрос е този за достъпа на трети страни до тръбата. Според Марсел Крамер, изпълнителен директор на Южен поток, едно от предизвикателствата при Третия енергиен пакет е неговата новост (правилата влязоха в сила на 03.03.2011г.) и това, че до момента той не е прилаган на практика. Висящите въпроси в случая са дали въобще има искане за достъп от трети страни, а ако това се случи – за какъв период, при какви условия и на каква цена. Това са все въпроси, на които самата регулаторна рамка не дава отговори.
ITGI обаче е в конфликт и с друг проект, а именно с Транс-адриатическия газопровод, чият цел е също пренос на газ от Каспийския басейн и Близкия изток през Адриатическо море, но през териториите на Турция, Гърция и Албания. Собственици на проекта са три компани: EGL (Швейцария), норвежкият държавен гигант Statoil и Eon Ruhrgas (Германия).
Повечето анализатори са на мнение, че ITGI и TAP не могат да съществуват едновременно. Проблемът за Набуко пък е, че и двата проекта се целят към същия ресурс, към същите източници на доставки – особено Азербайджан, Туркменистан и Ирак. Това от своя страна би означавало, че при реализиране на който и да е от двата проекта, Набуко може да се окаже необезпечен със суровина. Опция за Набуко е някакъв вид сливане с IТGI и/или TAP, но това може да стане само при условие, че партньорите по тези проекти се откажат от тях и се присъединят към Набуко.
Освен двата проекта, които застрашават Набуко, в зародиш са и два други, които се явяват конкуренти и на Южен поток. Касае се за т.нар. Бял поток и за AGRI.
AGRI (Азербайджан-Грузия-Румъния-Интерконектор), е лансиран с идеята да доставя газ от Каспийско море, през Грузия и Черно море – за Румъния. Наскоро към споразумението се присъедини и Унгария. Факт е, че проектът изглежда скъп и трудно осъществим, но е факт, че около него се вдига шум и водят преговори.
Бял поток е по-стар проект. Консорциумът, който би искал да го реализира включва White Stream Pipeline Company Limited, регистрирана във Великобритания и GUEU Inc, регистрирана в САЩ (в щата Делауер). За първи път проектът е представен официално през 2005г., като идеята му също е да транзитира азерски газ през Грузия и Черно море, като едното му направление е Украйна, а другото – Румъния. Лансиран от правителството на Юлия Тимошенко, проектът получи подкрепа от Европейската комисия. Държави-членки на ЕС, които са особено силно съпричастни към Бял поток, са Румъния, Полша и Литва. След октомври 2009-а активност има и от страна на Азербайджан, заради опасения, че Турция ще монополизира почти целия транзит на азерски газ, както Украйна – на руски. Последното кара Баку да търси и алтернативни маршрути на своя експорт.
Последната по-сериозна активност около проекта обаче е била през 2009-а. Сериозните технически и финансови предизвикателства го правят нереалистичен, а и към момента сякаш липсва необходимата политическа подкрепа за осъществяването му.
Интересът на страната ни е през нашата територия да минават колкото се може повече трасета, стига да контролираме съответните тръби и да имаме икономическа изгода, която се изразява най-вече в събираните транзитни такси. Всеки от проектите може да създаде и допълнителна заетост. Същевременно трябва да се каже, че геополитическата им роля за България е огромна. Това извежда страната ни на по-добри позиции в международните отношения, а има и огромно значение за гарантиране на националната сигурност.
По отношение на Южен поток може да лансираме инициатива за изграждане и на трети лъч, който да тръгва от България, да преминава през териториите на Република Македония и Албания, излизайки на Адриатическо море. Това би увеличило значението на Коридор №8, а оттам и тежестта на България в Западните Балкани. Същевременно би укрепило икономическите и политическите ни връзки с две много важни за нас държави.
Има и три други държави, които са в ситуацията на България, тъй като те също са страни както по Набуко, така и по Южен поток. Това са Австрия и Унгария, както и Турция, разбира се. Всяка от тях също работи за защита на своите интереси – както икономически, така и политически. От тази гледна точка България е в привилегировано положение и наистина има шанс в максимална степен да осребри географското си положение. Конкретен пример. Ако и двата големи газови проекта се случат, годишно ще транзитираме до 90 млрд. куб. м. газ, което надхвърля петкратно сегашния транзит. Отбелязвам, че миналата година приходите за България от транзитни такси са в размер на 107 млн. долара. Да не говорим, че в същото време страната ни би станала първостепенен по важност партньор за абсолютно всички доставчици, транзитиращи държави и консуматори по веригата – от Азия до Европа. Има и друг важен момент. Държавите по споразумението за Набуко ще имат право на половината суровина, доставяна по тръбата, а това, разбира се, гарантира сигурни доставки и за България.
Друг пример за позитиви от двата големи проекта, върху който трябва да бъде обърнато внимание и на политическата ни класа, е идеята за създаване на газов хъб и регионална газова борса на територията на България. Това включва изграждане на допълнителни газови хранилища, увеличаване на капацитета на Чирен, както и преминаване и на Набуко, и на Южен поток през територията ни.
