Какво е АЕЦ Белене? – Мечта, план, идея, мираж или просто милиарди левове, хвърлени на вятъра? Какво донесе проекта на България през тези 30 години, откакто съществува? Не е ли просто поредното наследство на социализма, което демокрацията разрушава или е отроче на демокрацията, което социализма разрушава?

Хронологията на електроцентралата досега обхваща цели 30 години: от 1981г., когато е взето решение за строителство до 2012г., когато проектът е прекратен за втори път. За толкова години е построен само единият от реакторите, който сега ще бъде преместен в Козлодуй. Равносметката? – Едно голямо, празно и скъпоструващо нищо. Идеята за Белене е да направи България енергонезависима и енергоизносителка, освен това ядрените централни да са икономични и екологосъобразни. Обикновените политически лозунги, залагани във всяка една предизборна програма, с неясен изход за този проект. Не знам доколко това е така, но историята си я бива: политически скандали, обвинения, заплахи със съд, космически милиарди, незнайно от къде и за какво и т.н.

Страхотното българското поколение от ядрени енергетици, с което разполагаме, вече се е уморило да търси изход от тази ситуация. И тук не става въпрос за геополитически шанс или за енергийно надмощие, а целият този проект е отражение на целокупната българска действителност. Не е необходимо да си популист или демагог, че да искаш този проблем да се реши веднъж за винаги. Защо обаче, референдум се иска след стопирането на проекта. Звучи като противоречие на здравия разум – да искаш мнение от народа, като така или иначе вече си му казал – не. Парадоксалните измерения на проекта не стигат до тук. На предстоящите парламентарни избори, някои от политическите сили, ще заложат в своята програма възобновяването на проекта. В нито една развита и дори развиваща се икономически държава, няма политическо разделения по-ключови проекти. А проектът „АЕЦ Белене” освен че има социално-икономически характер, той е национален приоритет за разрешение, без значение дали трябва да бъде реализиран. Подмяната му стана обаче в рамките на една година. И без това да бъде политизирано, не е логично министър-председателя на дадена държава, да сменя позицията си в рамките на едногодишен период. Да преминаваш от убедителност в краен отказ по значим за нацията проблем, си е трагикомично.

И този отказ да е предхождан от доклада на независимата банка, заела се с установяването на икономическите ползи/изгоди от проекта. Без значение дали отговорът на тази независима институция ще е положителен или отрицателен, трябва да имаш всички факти и основания за взимането на едно такова решение.

С известна условност мога да заявя, че аз и проектът сме деца на демокрацията. Израснахме в времена на промени, водени от мисълта за колоритна промяна, която да донесе стабилност и развитие. Преминахме през много бурни периоди, преобладаващо кризисни и някак си неоправдано надеждни. Прекрояването ми като личност, а него като обществена значимост, продължава да претърпява „убождания” от безопасни игли. Игли, които са многобройни и все пак неефективни. Да, „пробождат те”, но веднага след това се свиват в своята обвивка, без това да има, дори и погрешно действие. Едно от нещата които ми даде демокрацията е свободно да се изразявам във всяко едно отношение, а на проектът – да бъде изразяван. С разликата, че мнението което се оформи около „АЕЦ Белене” се превърна в повърхностно политическо амплоа, на злоупотребяващите с власт. Това съвсем естествено пречупва дори и малкото доверие на хората в управляващата система. Така удобно за имащите власт, да насаждат голословни експертизи, с които да спекулират опозицията и с които да дерзае обикновения български човек. Воденето на такива битки е изтощително, с пагубен завършек. Има ли значение безумния спор между т.нар. политическа класа и експертите в областта на енергетиката, за обикновения човек? Ще се опитам да представя, в малко афористично-поетичен стил възгледа на средностатистическия българин по темата:

                                          Няма ли вече да започва строежът
и да спират всички политици с брътвежа,
който ни оказват вече толкова време,
трябва национално решение да се вземе.

                                          Като проблем не стига, само за него да говорят,
безумни спорове за цената му да водят.
Колегите в района около централата,
за тях да се чудят, дали ще има работа.

                                          Времето за реакция вече ни силно притиска,
а братята от Русия – парите си искат.
В днешния век, всичко се толкоз заплита,
а всеки иска да взима – никой не пита.

                                          За хората в парламентът настъпи часът,
а те се чудят как по лесно да ни заблудят?
Но късно е вече, обществото се пробужда,
и от тук нататък от правилни решения, ще има нужда.

Години наред се доказва твърдението, че българинът иска нещата да бъдат опростени, за да „плува” в свои води. Още едно сходство между мен и проектът е липсата на перспективи, породени от криза на текучеството в страната. Ако за мен, това е разрастващата се младежка безработица, то за него е отливът на младите хора от енергетиката, което е свързано най-вече с „изтичането” на човешкия капитал от държавата. Подобни неща, могат само да засилят скептицизмът, продължавайки да преобръщат нравствено-етичните ценности, към по-дълбока бездна. И ако проектът беше важен за хората, обитаващи района около атомната електроцентрала, то за мен е важна цялата територия на България. Вървейки по този път от частно към общо, може да бъдем увенчани някога с успех.

Ще си позволя да цитирам един много известен учен – Даниел Голдстайн, който се занимава с методологията на вземане на решение. Едно негово проучване е за „битката” между сегашното Аз и бъдещото Аз във финансов и икономически аспект. Това е, казва той, „нечестна битка, защото сегашното Аз е по-силно, то е сегашно, подлежи на контрол сега…а бъдещото дори не е тук и няма адвокат, който да се застъпи за него” (Daniel Goldstein: The battle between your present and future self, Dec. 2011, TED.com). Голдстайн прави интересна симулация на това как финансовите решения, които човек взема днес, се отразяват на това как изглежда и как се чувства той, когато остарее. Сегашното Аз иска да харчи повече, да мисли за себе си, без поглед в бъдещето, решение, вследствие на което, бъдещото аз е нещастно и едва оцелява. И някак си всичкото това, макар и апокалиптично се свързва с проектът „АЕЦ Белене”. Години наред отлагане, водят до потресаващ завършек. Нещо което за съжаление не се случва само с изграждането или отказа му, но и с много други национални приоритети. Интересно е да се отбележи, че Голдстайн прави пробив, без да омаловажава аспектите, засягащи политическия елит. Макар да се вглежда в бъдещето твърде критично, неговото усмотрение в пълна степен важи за Белене. Той осъзнава, че виновните от миналото, се споменават, само когато е крайно неудобно в настоящето и крайно удобно в бъдещето. Без да има адекватни мерки по оста „настояще-бъдеще”, не би могло да съществува устойчиво развитие. Проблем дискутиран на национално и международно равнище. Притесненията за устойчивото развитие са породени от преекспонирането и постоянното задълбаване в неща от второстепенен характер. То трябва да демонстрира онзи обществен катарзис, който да бъде основен социално-икономически благодетел.

Каквото и да се случи оттук нататък с проектът „АЕЦ Белене”, той вече стана нарицателно име за погрешните позиции на България. И не до толкова дали е ефективен или не, а до колкото вземането на самото решение. Проектът показа, как не трябва да се предприемат действия. И ако това е отправната точка, от която би следвало да се вземат поуки, смятам че бъдещето на обществото ни, би имало по-добри перспективи. Надявам се да е останало, дори капка оптимизъм за реализацията на добрите практики у нас. Вярвам че, несполуката от целият шантаж, в крайна сметка ще доведе до ново стъпало нагоре, при вземането на решения.